МОРИС ПРАНТОМ: Папа Климент ХІІ и ударът зад врата – След като описва блясъка на папския двор, Морис Прантом, прекарал петнадесет години във Ватикана с цел проучване на архивите, прави великолепен портрет на великия Климент ХІІ. Забележителна е фината наблюдателност, личаща на всяка страница, написана от писателя (вж. стр. 26-27 и 102-103). Изключителна книга. Не е обяснено обаче в какво се изразява ударът зад врата, дали се е изпълнявал просто - с длан - или се е използвал някакъв предмет, дали е бил болезнен, или само парещ, дали, в края на краищата, е предизвиквал отделяне на духа от тялото, или само тъга. Алюзията за силата на светия дух не е убедителна. (Издателство Се, Гренобъл, 1940)
ОРЛАНДО САБЕНА: С Лутер на вилицата – Тръгвайки от стиха на Василе Александри „С Ниница в гондолата" Орландо Сабена изгражда обширен разказ, в който се появяват стотици герои, вкопчени в жестока борба за едно наследство. Хората се въртят изпълнени с омраза около бленуваното богатство, дават си знаци, подмазват се, пазарят се, сприятеляват се, после се поступват един друг, ядосват се, карат се, бутат се, скубят се, плюят се, дерат се, късат си дрехите и се удрят с юмруци. Огромно хоро, пред което обектът на раздора изглежда незначителен. Хорото се разкъсва и приключва с кървав сблъсък; в средата, на тревата, раздърпан в дрипи от фланела, с посинени страни, окървавен, господин Негатиф, млад и талантлив биолог, който е в селището, за да изследва мушицата Antrax petullia, наречена Актрисата. Наследството – никъде.
Романистът опитва да му хване следите, но се отказва. Автор, който си позволява да зарязва нещата, без поне да очертае размерите на имотите, да отбележи стойността в злато на основните ценности, да предложи подробности за ипотеките и наемателите, ми се струва лишен от сериозност. Книгата печели награда във Венеция през 1934 година, но това доказва само липсата на интерес от страна на журито към националните материални ценности. Внимание заслужава корицата на книгата, изработена от фин каучук, който се мие лесно с малко сапун и хладка вода, след което се забърсва два-три пъти с мека кърпа (Издателство Ломбарди, Рим, 1940.)
НАТАЛИЯ СИНА: Стъклената дървеница. Новели (Издателство Парамаунт 60, Чикаго, 1962.)
МИРОН ШЕВАЛИЕ: Мисията на госпожа Сакеларие в американската литература – Ако в началото на века приносът на госпожа Мариоара Сакеларие, родена Матасаряну, за развитието на американската литература е бил напълно неизвестен. Днес, благодарение на многобройните и компетентни изследвания от последното десетилетие, този въпрос е напълно разяснен. Известно е, че до 1840 година в Америка не стои въпросът за изграждане на литература. Всички дотогавашни опити в прозата, драматургията и поезията не биха могли да имат постоянен характер, тъй като публикуваните творби са писани от индивиди, водени от дребнави интереси, от случайни чувства. Трябвало е да бъде създадена една бърза, модерна литература с хидравлични спирачки и мигачи. Кой да се осмели? Навсякъде само колебания. Колебаели се индивидуално, колебаели се групово. Тогава някой се решил. Това била една жена. Една жена от далечна Румъния. Тогава тя дори не подозирала, че ще основе американската литература. Това била Мариоара Сакеларие от Гъещ, дъщеря на преподобния отец Матей Софроние Матасаряну. Мариоара не взима под внимание трудностите, а взима със себе си един куфар с дрехи и храна, преминава океана и се залавя за работа. Книгата на Шевалие, която е една от най-документалните по този въпрос, разкрива факти и случки, доказващи колко силно присъствието на румънката е оплодило американската литература, позволявайки понякога, като всеки силен дух, и самата тя да бъде оплодена. Трудностите са победени. Онова, което е направено след нейната смърт, със сигурност не е било толкова трудно. Скоро се появяват избрани духове, от Уолъс и По до Колдуел и Хемингуей. Вероятно други са постигнали дори повече. Кой обаче се изправя срещу трудностите? Една жена. „Нашето поколение й е признателно”, обяви наскоро Радио Аляска. (Колекция „Бранденбург”, Тексас 1959.)
АЛИН РИХТЕР-НОРДАУ: „Разкази с майонеза” – От твърде многобройните творби на великия разказвач са избрани само „Тюлени и цепелини” и „Електричество на 60 метра”, със сигурност не най-представителните произведения на големия творец. „Нищожен писател, Рихтер-Нордау не ме предразполага – пише Жим Пампас. “Не неутрализира ли той движението за обособяване на параклисите, задължавайки бедните хора да се обърнат към синдиката?” „Нордау несъмнено е гениален, прочетете текстовете му! – призовава Х. Декамп в Ист. лит. „Дори не си помислям да го взема в ръка” – провиква се в друга статия Папас. – Ако един писател прояви несериозност, той излиза от сърцето ми и го игнорирам завинаги!” „Как да постъпим в такъв случай с Петрарка, който често мами кредиторите си?” „Ще го оставим да се оправя сам, критиката не е длъжна на никого”.
„Като изключим Достоевски, не познавам по-дълбок писател”, пише Джовани Стрепто в статията, посветена на него, в енциклопедия Британика. Англичаните никога не са имали критерии, отвръща Жим Пампас, след като прочита статията в превод. (Издателство „Прогрес”, Осло 1828.)
РАЛФ ЯКОБ ТРАНСКОУНТ: „Подводницата от кока” – Роман в два тома. Освен че е с многобройни правописни грешки, книгата изобилства от баналности от типа: „Ако някоя сутрин, противно на навика си, се събудите в три часа, погледнете небето и после вземете първия влак към края на света, като все пак слезете на следващата гара, за да позволите на слънцето да изгрее отнякъде, и докато гледате право в него, играете сред полето, заобиколен от макове и маргаритки, ролята на лудия от коя да е пиеса с луди, после тръгнете на право северозапад, тъй като точната ориентация е присъщо за вас качество, и се заприказвате с първия срещнат селянин, със сигурност поне на стогодишна възраст, а след това с една объркана жена, решена да ви помогне да изпуснете голяма кариера, и накрая изкачите планината, излегнала се по корем подобно на огромна котка, и преминете отвъд, където вероятно ще ви очаква нощ, каквато не сте виждали никога преди, без електричество, без легло, без рисувани звезди, нощ, за която съм ви говорил и друг път?
Ако по-късно, след като сте слезли в дълбините на мрака и сте срещнали по пътя си птици и риби, живеещи заедно сред растителност от влажен плюш и пердетата, на фона на музика от две флейти и цимбали, сте привлечени от завръщането у дома, влизате в трапезарията и както обикновено сядате пред телевизора, няма ли да умрете от смях и няма ли да ви бъде срам от вашето вцепенение в рамките на екрана, от настройването на нервния апарат на 13-ти канал, от твърде многото реклами, които поглъщате, които доброволно сте поглъщали и които представляват вашият единствен багаж от мисли, предаван на другите без прекъсване ден и нощ?
И ако всички предмети наоколо ви се смеят, смеят ви се с глас, другарски, приятно, докато поставената на масата чаша не благоволи да се пръсне и останките й да се разпилеят по килима, а останалите в къщата, ужасени, няма да разберат какво се е случило и ще побързат да се скрият в някой полицейски роман, докато вие ще знаете какво се е случило, точно това, което е трябвало да се случи? (Издателство „Тео Редер”, Виена 1958).
МАРИУС ХОЛСТ: „От Родриго остава единствено вода” – Предлага ни се един експеримент. Известно е, че много хора си представят, че притежават талант, докато в действителност не е така, взима се за пример тенор, наречен Родериго, и се приканва да пее. Пее една седмица, пее една година. Установява се, че телесната му маса спада, че тялото, по-рано силно, се е дихидратирало, и от него са останали само кожички, които вятърът разнася без усилие. Обяснението е следното: индивидът не е съществувал, простата концентрация на вода не е била в състояние да изгради една личност, въпреки всички претенции и няколкото договора, носещи подписа й. Правило: всеки Родериго, чието количество вода в организма се поддържа постоянно, може да възпроизвежда песни, без те да интересуват някого и без той да намалява като обем. (Издателство „Ра”, Кайро, 1952.)
МАТЕО СЕНТЕМБРИНИ: „ Каталог на съвременните сънища” – Представяте ли си, ако по някакво чудо поне един от десет сънища завладее съзнанието ни, колко интересно би било? Бихме имали още една вселена, или поне една и половина. Бихме хващали в обектива на фотоапарата две Грети Гарбо, в ушите ни ще звучат две симфонии на В-а, ще бъде като в училище с паралелки Б, В, Г и т.н. Бихме регистрирали на магнетофонна лента непоносими ревове. (Мото и аргумент на книгата.) „Най-слабата от книгите на ненадминатия майстор на словото, който беше М. Сентебрини. Ценна вероятно е единствено идеята, от която тръгва. Третирането е удивително неумело. Стилът объркан”, пише Жан Феликс Галор в „Les livres”, дек. 1960 (Фламарион, Париж, 1959.)
НИКОЛАУС РЕМБРАНД: „Войната на философите” – През есента на 1928 година в района на североизточното Средиземноморие избухва ожесточена война между местните философи. Причината – Платон се противопоставил на Демокрит по въпроса за съизмеримостта на пространството и го направил с известно чувство за превъзходство, отношение, което противникът сметнал за арогантно. Като посредници се намесили питагорейците, които обаче не били сигурни в действията си. Първите три глави на книгата, доста скучни, разясняват причините за конфликта – борбата между топографите традиционалисти и емпиричните топометри, достигнала максимална ожесточеност. Следващите пет глави съдържат информация за подготовката на лагерите. Елеатите например са описани как учат наизуст някаква документална поема и си водят записки на тетрадка с луксозни страници. Последната глава, най-успешната – същинската битка на философските армии – е шедьовър на Рембрант. След като е показано как споровете са се разпрострели цялото крайбрежие на средна Адриатика и посредством колонистите са проникнали чак до Скития и централна Германия, битките са описани с майсторството на Ксенофон. Враждуващите страни откриват огън. Вместо снаряди те си изпращат малокалибрени съждения и постулати, 101-милиметрови сентенции с часовников механизъм, Периандър, Ферекид и Теопомп умело насочат стрелбата. Самолетите пускат кръгли добре шлифовани истини. Насред Адриатическо море един самолетоносач е потопен с помощта на мините, изградени от пергамента на няколко средновековни трактата. Картечниците стрелят с монади, противовъздушните оръдия бият парчета от изказванията на софистите. Голямата битка от Самосата е описана от Рембранд с майсторско внимание към ефектите – След вика на Платон от едно укрепление: „Светът е илюзия”, вражеските редици, които тъкмо се разгръщат, се разбъркват, разреждат се, навсякъде падат убити и ранени, които правят място на едно от най-убедителните морални твърдения. Врагът обаче контраатакува с бронирана техника. „Политика” с вериги, „Реторика” с осем оръдия, „Метеорология”, „Метафизика” всяват ужас във войниците, останали на непоклатими позиции. Неоплатонистите купуват от някакъв германец едно тайно оръжие – „Диалектика” и го използват. Неприятелят протестира, позовава се на Женевската конвенция и заплашва с репресии – да използва задушливи газове и бихевиоризъм. В сблъсъка са въвлечени Джон Лок, Беркели, енциклопедистите, Спиноза, Август Комте и Александър Папанин, автор на напълно оригинална философска система. Великолепни хомерични сцени. Изглежда, че оръжията няма да замлъкнат вече. Но едночасовото примирие, предложено от Ж. П. Сартр, се превръща посредством безнадеждния компромис, който предлага, в основа за сключването на конвенции, които по-късно ще осигурят мира. Армиите се оттеглят в базите си, философите – на рафтовете. Вече няма да има война, ако библиотекарите държат книгите си подредени и под ключ. (Издателство „Серк”, Париж 1930.)
АУРЕЛИО МЕРКАНТИЛЕ – „Красавиците” – На повече от триста страници авторът демонстрира, че красавиците не са онези, които блестят в театралните салони, нито онези, които с вълнообразни движения се плъзгат по големите булеварди, смущавайки следобедното спокойствие на минувачите, нито онези, които работят в лаборатории, офиси, фармацевтични заводи, бели, закръглени, с искрящи очи, стъпвайки с котешка походка. Красавиците не са и онези зад волана, онези от влака, или от конните надбягвания. Красавиците са други, другаде, различни. Изказва се една хипотеза, която би предопределила мястото, формата, размерите, заниманията, предпочитанията и интелектуалните и физическите възможности на красавиците. (Издателство „Гардиан”, Женева 1934.)
ГАБРИЕЛЕ ХАНСА – „Поражението на французите на Кегли (1826)” – Една от най-кръвопролитните битки в цялата история на Франция е тази от Кегли (1926). Проучванията на историците са довели до установяването на точния брой на жертвите, но все още не е ясно с кого са се били французите, каква е причината за конфликта и как са завършили бойните действия. Естествено, след тази война трябва да е установен мир, поне за няколко години до битката за Ернани (1830).
ХАНС ФРЕГАТА – „Определяне на степента на абстрактно мислене при пеленачетата” – Резултатите от проучването на лабораторията по абстрактно мислене към Хамбургския университет. Неудобството на процедурата, предложена в трактата – обектите на изследване не оцеляват. („Ориента”, Хамбург-Лайпциг 1956.)
ВОЛФАНГ АПУД – „Върховна невярност”. Роман – Роберт. И., един много улегнал човек, от известно време често отсъства от вкъщи. Известно е, че е влюбен в красива актриса. Колегите му правят забележки. Тъй като не може да разбере сам себе си, когато открива, че обича еднакво и жена си, и любовницата, отслабва и се разболява. Диагнозата: шизофрения. Всичко продължава без драми. В семейството пламъкът на любовта гори в синьо, при любовницата – пламъкът е жив, червен. В даден момент съпругата, увлечена от скулптурата, занемарява домакинството. Роберт все по-често намира прах на мебелите. Развива алергии, които го обезсърчават и влошават болестта му. Една сутрин бяга от вкъщи. Съпругата е убедена, че е избягал при любовницата, отива при нея и прави ужасяваща сцена. Роберт обаче изпраща писмо от едно отдалечено градче, където е избягал и се е хванал като шофьор. Решен е да не се връща, преди да е пребродил пътищата на страната от край до край и да е свикнал с праха. (Издателство „Феликс Менделсон-Бартолди”, Хамбург 1954).
ДОМИТИО ХАЙМАЙЕР – „Текстил и колебания”. – „Изключителен роман, сантиментален и патриотичен. Страниците му носят вкуса на миналия век, а персонажите са развити добре” (Галба Марсети в Льо Куриер).
(Издателство „Фламмарион, Париж 1936.)
РОДЕРИГО СОЛВЕЙГ – „Самота” – За две девойки изгубени на един остров. Драматичното им взаимно търсене. Когато най-накрая се откриват, едната остава без дъх и се налага да бъде откарана в болница. Един лекар се влюбва в нея и иска ръката й. Ревнивата й приятелка заминава за Индия. Приключения в джунглата – много интригуващи. Епизодът с убиването на кобрата – велик. Лекарят е изпратен на експедиция, също в Индия. Търсене, неяснота. Госпожицата, която го обича, не му прощава, защото съществува естествена, преднамерена омраза към щастливите. Преследва го и го унижава. Появява се един кардинал. Донася на лекаря новината, че съпругата му е загинала в катастрофа. Двамата взимат самолета за Европа. Лекарят скоро получава мозъчен удар и се парализира. Отдаденост и отчаяние. Госпожицата се посвещава на грижите за бедния болен. Основава манастир. Организира болница. Създава апарат за отстраняване на последиците от парализата. Основава библиотека. Дава концерти (пее великолепно), събира пари, открива кариера за мрамор в Швеция. Бизнес пътувания. Издържа половината от състава на колониалните въоръжени сили в град Алжир и предоставя безплатни филми за учениците от интернатите. След някогашната си самота, днес е обградена от хиляди приятели. В крайна сметка – възхвала на благотворителността и медицината. (Издателство „Бряг на слоновата кост”, Кайро 1938.)
СИМОН ГАБРИЕЛ – „Отвъд фронта”. Стихове. Една що-годе интересна поетика, лишена обаче от сила и бедничка откъм идеи. „Болката наша, глуха и горчива/събира се на една-единствена цигулка” – изкуствени стихове. Освен това е неподходящо да изграждаш образ от слухови и вкусови усещания. „Тъжен е дякон Яхинт/ И тревожи се с право/ Крадец и разбойник за Христос/ А сред братята минава за смирен” – от друго стихотворение, което всъщност си е чиста проза. (Не успях да рецензирам целия том, тъй като страниците от книгата бяха унищожени. Например на 18 стр. откривам следното: „"L'otite moyenne se propage assez souvent aux cellules mastoidiennes, mastoidite, celle-ci est caracterisée et surtout provoquee par la presion locale, par la rougeur derriere l'oreille et quelquefois par de l'oedeme". Тъй като фрагментът е написан на френски, смятам, че той не принадлежи към книгата. (Издателство „Салпетро” Женева 1960.)
САЛВАДОР МАРКА: „Пещерен художник” – За начинанията на художник авантюрист, който прави номера на учените, като нощем рисува по стените на пещерите ловни сцени, които специалистите ентусиазирано откриват на сутринта. За върховно удовлетворение на художника, той вижда творбите си изложени в Бритиш Музиум, трета зала, пещерно изкуство. (Издателство „Солекс”, Грац, 1919).
МАЙОР ГРИГОРЕ ТАШКА – „Морални принципи на основателите на духовия оркестър на 95-и пехотен полк – Олт” – Изчерпателно изследване. (Издателство „Доброволци за Родината, Питещ 1938.)
ЙОН ГАБРИЕЛЕСКУ – „Разпространението на опашатите деца в Подкарпатието”. Изследване – Труд, удостоен с наградата „Григоре Антипа” от Румънската академия. (Букурещ, 1910. Печатна брошура.)
САНДРО БАСТАРДИ – „Пожизненият запек и неговото поддържане” – Критично изследване с предговор от Николае Йорга. Сандро Бастарди работи в биоложка лаборатория в Букурещ. Лесно преминава от биологията към литературата и предизвиква мощен прилив на представители на техническата интелигенция към литературата, като по този начин промишлеността и научните лаборатории обедняват откъм кадри. Занимава се основно с творчеството на поетите Нику Шопърла, Василе Панаитеску, Нистор Мотъкла, романистите Григоре Градищяну, Петре Василеску-Радауц и Жан Бунеску, редактира ги, грижи се за изданията им, публикува статии за дейността им. Прилага научните си открития в литературата и открива, че от всички биологични усилия продължителното въздържане на дебелото черво от мощните му импулси е най-плодотворно. Кръвта, изтласквана чрез натиск от кръвоносните съдове на стените, е пълна с газове, т.е. с най-фините частици материя, тя се качва в главата и провокира неочаквани асоциации, фекални приливи, които изненадващо съставят по някой шедьовър. Авторът не спира дотук. В своето изследване, включено в тома, Предромантични идеи при нашите писатели народняци, той посочва няколко храни, които предизвикват продължителен запек – хляб в големи количества, картофи, консерви месо и боб, които препоръчва най-вече на белетристите, за да бъде написан в следващите години романът на века. В друга глава, озаглавена Анемията и съдовите смущения при литературните критици, Бастради категорично се обявява против разхлабителните и пресните плодове, тъй като ги намира за пагубни за развитието на нашата литература. (Издателство „Сочек”, Букурещ 1932).
ХАНИБАЛ ЛАМБЕТУОЛК – „Купон с глицерин” – Много успешен, убедителен и одухотворен разказ за това, че нищо, което е ценно, не остава незабелязано и че човечеството еволюира дори в периодите, смятани за рецесия. За пример се предлага Испания. (Издателство „Орбис”, Краков 1953).
ЛОЛА СЕНТОМИЛА – „Мише условие”. Роман. (Издателство „Палма”, Лион).
АЛВАРО ГАЛИОН – „Кой би часовника?” – С всяка изминала страница въпросът става все по-настоятелен, по-вълнуващ, въпреки че не се знае дали часовникът е бил ударен, както твърди един герой, или чисто и просто е бил набит със съединени стрелки, както смята детективът. Изключително смисловонатоварена е появата в един от най-напрегнатите моменти на една кукувица. Става ясно, че часовникът е с махало и че биенето му има тежки последици. Книга, която показва, че читателят може да бъде завладян, за свой срам, от приключения, лишени от високи идеи. „Който не вижда в този текст атака по адрес на Холивуд, на неговите филми и шеги, е слепец”. (Издателство „Пакс ворбискум”, Неапол 1939.)
САЛВАТОР ВЕГА – „Животът и дейността на Фокс Териер” – Постоянството, с което Салватор Вега се занимава в книгата си с начина, по който Фокс Териер подрежда дрехите в гардероба си, разположението на закачалката в стаята, вида на окачалките, разказите за деликатния пейзаж, който би могъл да бъде видян през прозореца на стаята, разкрива една по-малко позната досега глава от литературната история.
(Издателство „Саламандър”, Загреб 1902).
АНДРЕА ГАЛУПИ – „За ползата от посещаването на концерти”, последвана от „Искреността на падането на леда” – „Ако преди лягане, нямаш няколко момента, в който ставаш най-големият историк на света, смятай се за изгубен”. (Ат. М. Гьоте). (Издателство „Фраци Роджер”, Итака 1929.
АНТОНИО ГОВЕРНАЛИ – „Ноокрация” – Вече над петстотин години на остров Гама от Антилския архипелаг функционира съвършена ноократически модел на управление. Книжовниците взимат властта през 1428 година и развиват парламентарен механизъм от най-висок тип. Трябва да се отбележи, че първият акт на новото управление е бил „Законът за скобите” (1429), чрез който се забраняват нощните дейности. „Всяка скрита дейност, гласи член първи, се дължи на липсата на слънчева светлина и затова е нехуманна”. В следващите дни за назидание са убити трубадурите, поетите, фенерджийте, хлебарите, куртизантките, моряците, които не са пуснали котва навреме, граматиците (на които денят никога не стига), милостивите, любопитните и, изобщо, всички, които били забелязвани през нощта заради някаква дейност или фенер.
Станали и грешки – Марио Согра бил убит, тъй като пресякъл някакъв булевард в полунощ, като в същото време биел жена си. Човекът бил невинен, тъй като бил сляп. Франческо Тиноя бил обезглавен, тъй като сигнализирал властите, че един негов съсед всеки ден вари по една чаша трици. Било му е доказано, след като е бил предаден на машината за дране, че е позволено всеки да вари и да хвърля каквото количество трици си пожелае.
Друг закон забранил поздрава, тъй като се смята, че той е нещо, което се взима и после веднага се връща обратно, което е вярно. Прахосничеството било очевидно, едно цивилизовано общество не може да си позволи лукса...
Накрая друг закон посочва като единствена възможност да се излезе на чист въздух – хорото, на което са се хванали ергени и моми. Изоставено през 1821 г. заради липса на музиканти, хорото е въведено отново през 1926 след изобретяването на радиото и телеграфа с усилватели. Оттогава разходките, срещите, разговорите се провеждат в овална форма между няколко участници, от дясно на ляво, с единствената грижа рамото да се противопостави на силата, с която влюбените опитват да се достигнат и да бъдат заедно. (Приятелите, измъчвани от едни и същи мераци, се справят по-лесно.)
Обществото на ноократите от Антилите поради липса на деца, които вече отказват да идват на бял свят, харчи изключително много за вноса на този продукт. Тютюнът е относително евтин. (Издателство „Сориенте”, Сантяго 1959).
ФОРМИК ФОРМИДАБЪЛ – „Колекция от обиди на разположение на шефовете” (Издателство „Азур”, Франкфурт на Майн 1933).
САНДУ НЯЖЛОВ – „Трансатлантикът Танасеску” – „Можеш да направиш дупка в небето, но не и в трансатлантика Танасеску” (Габриел Попович-Болинтин).
МАРИАНА ЖИРАРДИ – „Изкуството на Спиридон ван дер Велде” – Ценната биография е придружена от тридесет репродукции на великолепните платна на великия румънски художник. Липсва, за жалост, известната картина „Празник в Ръкари” от Музея в Гъещ –динамичен реализъм, на преден план се виждат две шевни машини. Художникът, за да пресъздаде усещането за живот, е скъсал платното, оставяйки през процепа да се подава една ивица коприна, която служител, скрит зад картината мърда на горе и надолу, така окото ни различава тънкостите на шиенето и движенията на шивачките. Репродукциите все още не са достигнали подобно съвършенство. (Издателство „Про Арте”, Лиеж 1958).
ПЕТРЕ ПОПЕСКУ – „Управление на манастирските девици” - Лишени от едно (изтрита дума) поведение, манастирските девици се превръщат в инструмент на чужда сила, която ги из(липсва останалата част от думата), като ги привлича в... (липсва един ред), като още веднъж доказват, че са великолепни. Възниква въпросът за приемането им в концерна Морган, нещо, което не устройва някои високопоставени чиновници – патриоти, начело с (липсват две имена), Алекс. Ламбриор, Василе Конта, Стратулат (липсва останалата част от бележката). В заключение... (виж „Закона за увеличение на добавките при някои категории пенсионери”. (Отпечатана в „Универсул”, Букурещ 1936).
ФЕРНАНДО БАСКА – „Под високата шапка”. Роман – „Изкуството на романа в наше време трябва да се ръководи от принципа – или обширна фреска от базиликален тип, съчетана с поколенчески роман, или светкавичен, в който неизказаното е повече от казаното. Нещо като синтетична формула, в която всеки знак да съответства на един свят. Но потребен ли е все още романът в наше време? Може би единствено на кинорежисьорите, които вместо да правят суперпродукции в шест серии, четат микроромани до побъркване.” (Морис Ролинат Синатра)
ОЛГА НАПОКА – „Негово височество малкият човек” – Човек се развива, докато е жив. Тъй като постоянно става по-висок, нормално е човек все по-трудно да забелязва малките предмети около себе си. Колкото повече напредваме по пътя на живота, толкова повече малки хора срещаме. Но още в началото казахме, че човек непрекъснато се развива. следователно, той става едновременно голям и малък. Противоречието е заложено в самото му същество, в утробата. Олга Напока установява, че през 1930 г. е имало с 34 % повече големи и, съответно, малки хора. „Един коректен историк, тръгнал да изследва задълбочено нашата епоха, трябва да има кръстосан поглед”, пише в предговора. (Издателство „Баркукис”, Атина 1952).
РОЛФ СИНДФЬОР – „Тапиока и маевтика” – Вярно е, забелязва авторът на книгата, че маевтиката многократно е била обект на компетентни и аналитични изследвания. Тапиоката – по-рядко. Опитът да бъде запълнено пространството с мляко се оказва детински. Проблемът за първи път е разгледан научно, с необходимото внимание, бих казал, с гениалност”. (Издателство „Рената”, Рим 1932.)
НИКОЛАЕ РАЦА – „Живодерството в отношенията между османската власт и село Търташещ (окръг Ковурлуй)”. – Основан на документи, открити наскоро в Белия архив в Константинопол. Николае Раца доказва, че в продължение на петдесет години в постоянните мултиетнически връзки между Високата порта и село Търташещ, методът на живодерството е широко използван с голям успех. Изследват се предимствата, социалните аспекти, основата на съотношението на силите. Посочва се, между другото, че в периодите на отслабване на османската власт, методът е прилаган със същата лекота самостоятелно или като допълнение от отделни личности. В заключение се посочва, че след живодерство много хора от Търташещ изглеждали прозрачни и кристални, създавайки впечатление за нереалност. (Издателство „Сочек”, Букурещ 1938.)
