Баща ми почина. Беше
човек, спокоен, леко мистичен, с две
дълбоки бръчки от двете страни на носа,
понякога меланхоличен, а в неделя на
обяд обичаше да прави номера. Хвърляше
супената лъжица към полилея и после
опитваше да я хване. Не я хващаше. Понякога
чупеше полилея, друг път – чинията със
супата. Супата се разливаше, мазна и
жълта, не само върху покривката, а и по
раираните му панталони и накрая стигаше
до персийския килим, на чийто фон личеше
съвсем ясно. Аз се смеех до сълзи, майка
не. Смея се и днес, докато гледам Ордена
на работническата класа, трета степен,
получен от баща ми през 68-а. Хубава
кутийка с вишнено червен цвят, приятна
на пипане, със сребърно отличие и червена
лента в нея. Сребърното отличие
представлява държавния герб с лъчите.
Истината е, че не е
преследвал никого, дори и един съсед.
Напротив, помагаше на всички, доколкото
можеше. Например, една пролет един поиска
да замине за Венецуела, а баща ми с големи
лишения успя да му намери една астролабия.
За нещастие, човекът не знаел къде да я
сложи, не открил и летището, тръгнал с
бърза крачка из гората и го застреляли
от храстите, точно между очите. Надвечер
го докараха да го разпознаем. С изключение
на лицето, което изглеждаше нарисувано
от Кандински (Василий), си беше същият
учител по пиано, който всички от блока
познавахме, но по-жълт от обикновено и
облечен в много изразителен черен костюм
с прилепнала яка. Помня, че чистачката
промърмори нещо в смисъл, че мирише,
въпреки че никой не я бе канил на
разпознаването или на поклонението,
тъй като два дни остана в коридора, за
да го видят хората.
Баща ми беше весел
човек, носеше тиранти. Беше единственият
човек в блока, който се забавляваше.
Беше пробил входната врата и беше
поставил три шпионки със зелени стъкла,
през които гледаше най-вече в неделя и
си записваше в едно черно тефтерче кой
минава. Когато не знаеше името на онзи,
който минава, издълбаваше с веригата
един малък х на перваза.
Веднъж, докато ровех
из документите на един подозрително
стар съсед (постоянно бях подтикван да
го правя, с шперц), открих доста странен
текст, озаглавен Епистола, написан
нарочно с детски почерк и подписано от
Габиел, от което цитирам кратък фрагмент:
„Прочут акробат (пожънал успехи в Мадрид
и Стокхолм, гласеше афишът) излезе един
следобед на цирковата арена в нашето
село. Всички се стекохме на спектакъла,
очаквайки нещо, невиждано досега. И
смайването ни не беше малко да открием
доста бързо, че човекът не само беше
неспособен да жонглира с белите и
червените пластмасови топки, а ги
изпускаше по земята и тичаше насам-натам
след тях, боксувайки по пясъка, и не
само, че от него излизаше синкав дим с
мирис на урина на диабетик или беше
напълно неспособен да извика нещо
необичайно, някоя броилка например –
нещо, което да бъде разбрано от всички
или поне от децата, които в отегчението
си започнаха да режат с лист от ножовка
централния стълб на купола, който се
срути с трясък върху няколко баби, които
се размучаха все едно е настъпил краят
на света, но дори и най-простото салто
не му се получаваше и не заради помпозните
магьоснически криле от шперплат – в
действителност приличаше много повече
на самолет, отколкото на каквато и да
било друго – а заради главата му, която
имаше изненадващи размери и бе покрита
с кичури звездна коса, или както отбеляза
един селянин, преувеличавайки като
всички селяни, всъщност няколко мизерни
боядисани къдрици, накъдрени с ролки
през нощта, и намазани с брилянтин през
деня къдрици, които признавам, биха
могли да служат като макет за някое
отдалечено съзвездие, на тази възраст
или само ако живееш в такова село без
електричество и исторически забележителности
би могъл така лесно да се заблуждаваш
относно окосмеността, а в края на краищата
впечатленията зависеха най-вече от
мястото, на което се намираш, ако седеше
на първите редове, бързо си даваше
сметка, че тази огромна глава наистина
пречи на илюзиониста-акробат да пази
равновесие, но не беше бледа, както бяхме
очаквали, нямаше крушовидна форма, не
показваше признаци на деформация, не
кървеше и не се пулеше така, с оголени
зъби, за да ни накара да се смеем. Имаше
ангелска глава. След два часа успяхме
да го закараме в бюфета, където го напихме
като кирка”.
Понякога, когато се
стъмнеше, играехме на шпиони. По-точно
аз бях шпионинът, а баща ми ме гонеше на
четири крака до банята. Там неизменно
ме хващаше и ми стискаше пръстите в едно
майсторски изработено от него менгеме.
Болеше ме, но трябваше да викам от
удоволствие.
Малко по-късно, когато
навърших шестнадесет години, намерих
баща си в работния му кабинет
– където държеше всевъзможни
микрофони, джаджи, предмети, които бе
трудно да се определят, но криеха опасност
от токов удар, фотоапарати,
фунии и слушалки, с които слушаше тръбите
на парното и старателно рисуваше една
гола съседка. Съседката, въпреки че беше
много красива, стенеше. Може би и защото
беше вързана с тел за полилея. Видях я
само още два пъти след това, изглеждаше
променена, но пазя рисунката и сега,
всъщност това е скица, подчертаваща
както гърдите, така и полилея.
И все пак повтарям, баща
ми беше добър човек. Категорично заставам
зад това твърдение, познавайки фактите
и въпреки, че напоследък все по-упорито
се говори, че бил изпратил стотици хора
на море. Където, оказва се, те се измъчвали
ужасно. Не е вярно. Единственото нещо,
което е трябвало да правят е всеки ден
да строят според силите си по един малък
пясъчен замък, никой никога не ги е карал
да го правят прекалено голям. Малко
по-изморително беше само търсенето, тъй
като се чувстваха задължени, ако не от
добросъвестност, то по естетически
причини – за да си платят храната и
леглото – да събират седефени мидени
черупки, от онези, наричани нокти на
русалка, с които после украсяваха
върховете на замъците. Някои по-лениви,
по-стари, по-потайни предпочитаха да
вадят собствените си нокти, обикновено
на ръцете, но понякога и на краката и да
ги поставят на най-високата кула от
пясък, оцветен с малко кръв, опитвайки
се по този начин да надхитрят баща ми,
когато идвал на проверка. Разбира се,
че не успявали да го надхитрят. И
естествено били наказвани. За жалост,
те не могат да потвърдят, тъй като умрели,
щом дошли вълните.
Пианото бе на мама.
Мисля, че бях на около пет години, когато
бях учуден от строгостта, с която баща
ми заяви, че трябва да се науча да свиря.
Майка възрази, че съм твърде малък и че
така или иначе не вижда за какво би ми
послужило. Още повече че дори не се бях
научил да говоря. Няма значение, каза
татко, време е и той да направи нещо
интелигентно. В нашата къща, разположена
на центъра на града, никой никога не
беше свирил, дори и мама. Колкото до
съседите, нямам какво да кажа, нито един
не посмя да прескочи оградата от бодлива
тел. Едва три години по-късно, когато се
преместихме в блок, нещата придобиха
друго измерение. Появи се и един учител.
Беше слаб, носеше очила с кръгли стъкла
и ужасно се страхуваше от татко. При все
това през двата часа, колкото траеше
седмичният урок по пиано, с професора
играехме с неговия куклен театър или
моделирахме пластилин. Бях музикален
инвалид. А когато идваше баща ми, не аз
трябваше да показвам какво сме учили в
съответния ден, а професорът. Сядаше на
табуретката с извит гръб, ръцете му,
изцапани с червен, жълт и зелен пластилин,
видимо трепереха и изпълняваше послушно
една соната от Шопен, винаги една и съща,
в си бемол, опус 35, после за удоволствие
на потъналото във фотьойлите семейство
– магарешкия валс, успяваше да приспи
всички, дори и прислужничката, която
току-що отново бе сложила захар във
фрикасето вместо сол. Учителят търпя
фрикасето със захар и музикалните
забележки на баща ми почти шест месеца,
докато една сутрин не влезе вкъщи с
ленена шапка на главата, яростно удари
клавишите на пианото, затвори се в килера
и заяви, че той е народен враг, а аз –
умствено ограничен и че не издържа
повече – каза, че не издържа повече с
рязък тон – завърши с въпроса дали не
бихме искали да направим от пластилин
– беше донесъл една кутия – главата на
Гарибалди на смъртния одър. Направихме
я и още как, със сини мустаци. Само че на
следващия ден професорът не се появи
повече. Аз поне го видях само още веднъж
– вечерта, когато ни го доведоха облечен
в черно. Баща ми изхвърли главата на
Гарибалди, а аз счупих бронзовата плочка
на пианото и изтръгнах единия му педал.
Педала по-късно нагласих на велосипеда
с три колелета, с който участвах на
окръжното състезание за велосипеди с
три колелета. Не спечелих, дори бях на
последно място, за разочарование на
нашите. Мечтаех да стана артист. Цялото
ми същество ме влечеше към подобна цел.
Десет-двадесет години по-късно успях
да постигна нещо в тази насока, след
като бях избран след кастинг да играя
в един религиозен филм, чието име
забравих. Даже май играех главната роля,
или по-точно дублирах актьора в главната
роля и заедно карахме слепците да
проглеждат, сакатите да прохождат,
прокажените да се смеят. Светът на киното
обаче не ми хареса. Въпреки че и до днес
се поздравяваме на улицата със слепеца,
когото изцерих. А в детството, въпреки
очевидните ми аспирации, трябваше да
уча какви ли не глупости, да се пързалям,
да бягам хиляда метра, да прескачам коза
(?), да се набирам на лост и не успявах,
учителят по физическо, един дъртак, на
когото му оставаше само година до пенсия,
се оплака на баща ми и така изчезна както
лостът, така и учителят. По история не
се оправях, от химията ми харесваха
единствено киселините, с които пръсках
полите на момичетата, те не се забавляваха,
жените нямат чувство за хумор, по румънски
бях кръгла нула. Обаче имах талант да
рисувам. Рисувах непрестанно, трескаво
и с изплезен език миниатюрни персонажи
като малкия Бош. Много обичах да си играя
в гробищата. Изтръгвах крилата на мухите,
печах пеперуди на котлона, забивах
топлийки в очите на мишките. Бях зряло
дете. В дните, когато, най-често през
уикендите, чувах непоносими викове,
идващи от тавана, където работеше баща
ми, рисувах един акварел и бързо бягах
при майка, която стоеше със слушалки на
ушите и черна маска на лицето. Не можех
да й покажа акварела, тъй като не можех
да й извадя маската. Имах трудно детство,
никъде не успявах да се усамотя. А татко
работеше. Работеше здраво. Не можех да
го притеснявам в онези моменти, щеше да
се ядоса. Беше си намислил да прочисти
квартала. Да го изчисти. За сметка на
това прозорецът винаги беше пълен с
прах.
Във всеки случай,
признавам, че почти никога не ме е
насърчавал да рисувам. Казваше, че това
е женски занаят. Един мъж трябва да
копае. Да стреля с топ. Освен това
твърдеше, че не съм можел да рисувам
движещи се хора или поне такива, които
да се разпознават лесно. Гледай по-добре
през шпионката, научи се да правиш скици,
съветваше ме той. Направих всичко, което
можех, включително и скици, но никога
не го видях доволен. Не беше съгласен с
моите занимания и не разбирах защо, нали
ми беше наел учител по пиано, а това бе
твърде близко, ако не точно в тази област,
която ми харесваше. Предизвиках интереса
му само веднъж, на хижа Бабеле. Предизвиках
възхищението му, като стрелях два пъти
по слънцето с пистолет със сачми. Повече
не успях да намеря сачмите и цял ден
плаках, без да се докосна до блокчето
за рисуване. Тогава баща ми ми обеща
истински пистолет, като порасна. Когато
пораснах, ме записа в едно училище с
форма на паралелепипед за деца на
ръководни кадри. Бяхме страшно много в
сградата, една сива сграда. Учителите
се държаха странно, строго, носеха
униформи. Някои имаха навика още от
вратата да хвърлят дневника точно на
катедрата. Казваха ми, че мечтая твърде
често, твърде цветно, твърде неестествено.
На ориентиране хванах грешна посока,
спънах се и намерих една червена гъба.
Тази гъба я видя и треньорът, който ми
каза, че е низше растение без хлорофил,
което води паразитно или сапрофитно
съществуване и се размножава чрез спори,
после ми изброи имената на няколко
отровни гъби: срамна гъба
(Phallus impudicus)
червена мухоморка (Amanita
muscaria), Boletus sanatas, Russula emetica,
отровна панчушка (Hypholoma
fasciculare). Това е,
продължи той, като измъкна растението
от ръцете ми, един Lactarius
deliciosius, нарича се още рижика. И за
да ми покаже колко вкусна е рижиката, я
изяде. Една минута по-късно изпадна в
кома.
После участвах в
стрелби. Един сержант, който познаваше
баща ми, ме поздрави, докато се бях
разсеял един старпина ме целуна и по
двете бузи. Имах проблеми да заредя и
да стрелям с автомат. В началото попитах
защо трябва да стрелям, но след като
никой не ми отговори, се прицелих в
най-близкото дърво. Беше един дъб. Два
пъти уцелих короната му под аплодисментите
на съучениците ми. Няколко птици полетяха
с крясък. Заповядаха ми да стрелям още
веднъж, в един заек. Въпреки че не го
видях, го направих на парчета. Циганите,
чиято ограда граничеше с казармата,
вдигаха сватба и свиреха. Не знам какво
ме прихвана, но стрелях в тях. Уцелих
солистката в крака. Последваха викове.
За да ги успокоя, стрелях още три пъти.
Цигуларят загина. Скоростно го погребаха
до заека, но на известно разстояние.
Така приключи всичко, не постъпиха
жалби, баща ми имаше връзки, а аз
халюцинации, така твърдяха всички, като
че ли ги имах дори и насън, а музикантът
бе скромен човек, без семейство. Оттогава
вече не мечтая. След четири години минах
в по-горен клас. После се озовах в
болницата.
Спомням си с удоволствие
за дългите сенчести алеи, по които се
разхождах в мек халат през прохладните
пролетни сутрини и се опитвах да отгатна
от кой прозорец ли ме гледа баща ми.
Знаех, че наблюдава всяко мое движение,
бе постъпил заедно с мен. Почувствах се
добре в болницата, може би за първи път
в живота си, въпреки че ми казваха, че
съм в мисия. Бях настанен в отделение
за неврози, не беше ясно колко сериозни,
едни гълтаха вилици, други тичаха след
птиците, но най-много бяха малките
аутисти и доста мълчаливите с маниакална
депресия. Бройката се допълваше от моите
колеги, също в мисия. Стъкмихме нещо
като екип в нашата стая с шест легла,
помагахме си взаимно да си мием зъбите,
заедно ядяхме колетите, които роднините
ни носеха, роднините плачеха, деляхме
си всичко, лекарствата, сапуна, спрея
срещу хлебарки. Болничните хлебарки са
безброй, кафяви, червени и черни, изглежда
им харесваше в болницата, тъй като ги
виждахме навсякъде, на нощните шкафчета,
на леглата, въпреки че за да не ги виждаме
повече, ни правеха много мазни инжекции,
след които дори не можехме да ходим
известно време. Сестрите бяха руси, без
изключение, мисля, че бивши състезателки
по хандбал, нещо като женски последователки
на Вилхем Тел, всеобщо мнение, изразено
шепнешком, докато играем табла в салона,
тъй като между спринцовката и арбалета
практически няма никаква разлика, дори
и в разстоянието, от което се стреля.
Времето минаваше. Понякога хвърлях
дюшеш.
Забелязвах странни
индивиди сред обикновените, които не
правеха нищо друго, освен да се разхождат
из двора по пижама и пантофи. Още от
първите дни се заговорих с един художник,
който опитал да се самоубие, инжектирайки
си газ във вената, не му се получило и
сега имаше една ръка по-малко. Бордя
като че ли се казваше и прекарваше
времето си с ухо залепено постоянно за
едно старо радио. Веднъж го помолих да
ми даде да послушам и аз, но ми каза, че
не се чува нищо, тъй като не го пуска,
защото липсвали почти всички части.
Друг пък, един стоматолог, след като ме
накара да си отворя устата, ме попита
направо дали съм виждал призраци. Той
ги бил виждал до парка Чишмиджиу, идвали
откъм Брезояну. Странното било, че носели
шапки. Освен това изглеждаше педал
отвсякъде, в края на историята с
призраците, меланхолично ме покани да
мина през тях, като ни изпишат – беше
постъпил преди десет години – имал
гарсониера-бижу, някъде около паметника
на авиаторите, беше забравил къде точно,
любезно му отговорих, че не мога. Въпреки
че изглеждаше убедителен, в един момент
гледах един концерт за цигулка на Моцарт
с Ойстрах, който бе умрял преди четири
години, като стана дума за призраци. И
в някаква връзка с това, си спомням, че
родителите ни най-съвестно ни посещаваха
всяка неделя. Носеха ни сокове, боички,
чорапи. Сега рисувах
компаси в стила на Брак. Баща ми не
харесваше Брак, за сметка на това
забелязах, че през зимата харесваше
една работничка от хлебозавода. Лекуваше
се в друго отделение, за жени. Беше
студено, валеше сняг на парцали, а
работничката ходеше боса сред снега.
Пак тогава се запознах с един друг
колега, един мрачен тип, около шейсет
годишен. Проблемът му беше, че не можеше
да спи и дълги часове се разхождаше от
единия до другия край коридора и пушеше,
стъпваше с премерени, съвършено равни
крачки, заради което го наричаха влакчето.
Една декемврийска утрин направи едно
непредвидено спиране на стълбището и
с пирует в последния момент падна по
глава на стъпалата. Така повече нямаше
нужда да бдя поне над него. Все пак му
нарисувах доста сполучлив портрет с
едно посинено око и разбита основа на
черепа, когато го караха в моргата на
една тежка количка.
На изписване получих
подробни указания от един господин,
добре увит в карирано одеяло, как трябва
да бъдат следени и изобличавани гражданите
с вредно за обществото поведение.
Възхитих се на одеялото му и следвах
указанията му възможно най-стриктно.
Обаче винаги ме разкриваха и странно
защо всеки път ме черпеха ванилов
сладолед. Вкъщи баща ми разглеждаше с
микроскоп фунийката, която бях длъжен
да донеса непокътната. Тогава ми обясни
какво е паралаксис, показваше ми по
някое едноклетъчно под лещата, или
опитваше да ми обясни принципа на работа
на фотоапарата, на контакта или на
спътника, който вечер минаваше над
къщата ни. Мисля, че дори само движението
на окуляра го караше да изпитва носталгия,
тъй като пак започваше да ми разказва,
паралелно с кратки обяснения за живота
в сладки води на ресничестите едноклетъчни,
историята на семейството си. Майка му
била красива жена, но се разболяла от
туберкулоза, а в онези времена не се
намирал хидразид, така че взимала
парацетамол, подстригвала се спортно,
въпреки че непрекъснато плюела кръв
навсякъде, имала жесток съпруг и две
деца, сестра му станала инженер на един
строеж, където се запознала в една барака
с бъдещия си съпруг, експерт по динамита,
който по-късно щял да стане консул, а
бащата, собственикът на този малък свят,
тоест моят дядо, вече имал генералски
чин, когато си купил първия автомобил
с клаксон в града, с който смачкал един
вехтошар. Изглежда е бил стабилен човек,
дистанциран, знаел перфектно два чужди
езика и ги говорил пред огледалото в
банята, който по късно водил изключително
подробен интимен дневник, в който
записвал имената и пороците на всички
съседи и, до последния си час, начина,
по който си разпределял пенсията – една
лея за газ за лампата, три леи за хляб,
десет бани за кибрит, деветстотин за
ракия. Баща ми казваше с усмивка, че ако
беше жив, дядо ми би служил за модел на
начина, по който живеем. Непукист.
Инфантилен. Или по-скоро безсъвестен,
който си губи времето с дреболии. За жив
пример ме даваше мен. Знаеше, че искам
да стана художник, въпреки че се надяваше
да стана илюзионист. Особено след
случката в училище. В живота не правиш
онова, което ти харесва, казваше и го
повтаряше често, може би тази фраза му
звучеше добре, и тогава си принуден да
предприемеш нещо в полза на обществото,
което е вечно и това трябва да стане
докато още е възможно, нали през цялото
време пред очите ни е образът на лимита,
познаваш го, въпреки че изглежда мозъкът
не ти помага много, че нали видях вълните
от енцефалограмата, сякаш са страници
от тетрадка с редове, гробището, това е
чудо, на едни кръстове пише Йонеску, на
други – не, никога няма да те забравим,
тук лежи татко, или нашата любима дъщеря,
гробът отдавна замина по дяволите,
отнесоха го дъждовете, тук вали ужасно
много, когато бях малък, крадях черници
от дърветата, израснали от коремите,
задниците и бузите на простените под
земята, ако са простени, витамини и
червеи на едно място, защото червеите
са богати на протеини, а черниците на
витамини и докато хрусках черници,
гледах украсите, направени от истински
творци, датите на раждане и смърт, често
гравирани погрешно, но вече няма значение,
в мрамора или дървото. И по една снимка.
Той е военен, тя в гимназията или в
пансиона, стара моментна снимка в сепия
със спукано стъкълце. Единственото
нещо, което повечето от тях са правили
през живота си, е било да се опитват да
се измъкнат от мизерията, без да разбират
горкичките, че бедността им помага да
бъдат по-близо до слънцето, да се потят
и да изчезнат без съжаление в етера.
Хората са опасни, това е истината, с тях
не е било и не може да се направи нищо.
Трябват ти няколко минути, дори за да
разбереш имената им на паметниците.
Баща ми имаше чук. Преди
двадесет години, беше сряда, след като
видях пълния със засъхнала кръв и косми
инструмент, започна да вали. В градината
се появяваха много подозрителни могили.
И правеше, каквото правеше, абсолютно
съм убеден, с одобрението, ако не и с
подкрепата на моите неомъжени лели с
разтърсващи крака, наблюдавах ги през
ключалката на спалнята им с плътни
завеси. Съвършени кокони, доста странни,
впрочем, които се правеха, че отиват на
църква, когато всъщност отиваха само
до тоалетната в дъното на двора, където
аз бях поставил един огромен паяк. Той
обаче бе ужасно тъп, тъй като за две
години не успя да им попречи да си вършат
нуждите, камо ли да ги изплаши. Толкова
бе благ, горкичкият. Не можеше да изяде
дори една муха, какво остава за лелите.
Мисля, че те бяха в основата на цялото
зло, тъй като, освен всичко друго се
събличаха пред огледалото и казвахаОтче наш голи. Така както ядосваха
мен, можеха да изкарат извън нерви и
баща ми, особено както я беше закъсал
със здравето и колкото и да си спокоен
все ще ти дойде да убиеш някого, докато
ги слушаш. Или като видиш как решат
редките си коси над мивката, а после
забравят да я измият или ако все пак го
направят, запушват канала, как тананикат
популярни изнервящи мелодии на отворен
прозорец, как си говореха сами, докато
се разхождаха из цялата къща, как правеха
забележка на майка, че не слага хранителни
елементи в супата, затова те слагаха
небелени картофи, обелките съдържали
токоферол, как гледаха работниците от
фабриката, тананикайки популярна по
онова време мелодия, как окупираха
банята сутрин, как правеха набирания
на лоста за тупане на килими. Е, и в онзи
дъждовен ден, гледах птиците. Имаше
няколко славея, един гарван и два
синигера. Ядяха много, някой им беше
оставил на прага цял хляб, потопен във
вода, или може би го беше потопил в нещо
друго, вероятно в спирт, излапаха го за
два часа. Изведнъж гарванът падна.
Единият синигер на няколко пъти удари
главата си в прозореца, а на другите им
беше лошо до късно вечерта. Хълцаха
непрекъснато, някои паднаха от телефонната
жица, добре че дворът не беше асфалтиран.
Тогава започнах да
разбирам.
Още не знаех твърде
добре какво. Но безкрайно развълнуван
мислех за гарвана. За живота ни, който
си отива.
След известно време
попът, вглъбен в четенето, се обърка и
вместо да хвърли пръст върху ковчега,
хвърли върху мен. А този ден аз бях и
настинал. Избърсах пръстта от носа си
с единия край на кърпата, на която пишеше
вечна памет. Боята беше прясна и памет
се изтри, като остана само вечна. От
блока край гробището се чуваха Картини
от една изложба на Мусоргски.
Да не ви разправям какви
проблеми имах с ковчега. Влязох в един
куп магазини, или както се наричат там,
и навсякъде ми бе обяснено с лепкав,
кестеняв и състрадателен, до известна
степен религиозен тон от малки, кестеняви
индивиди с изключително малки очи, че
съществуват значителни разлики в цените
на тези предмети, тъй като едните са
по-леки, от топола, други от дъб или бук,
имало и някакви алуминиеви с аеродинамичен
профил, за специални случаи, във всеки
случаи тези с дърворезба са много
по-скъпи от тези без. Разгледах няколко
модела, които за щастие бяха празни. По
този повод разбрах, че всички дърворезби
представляват японски цветя, вярно е,
отбелязах, че са изработени с търпение,
характерно за японския фанатизъм, така
че дори новородените червеи демонстрират
презрението си спрямо тях, в случай че
не се забавляват поне известно време.
После бе поставен
въпросът за дръжките. Една месингова
дръжка може да те разори и да те накара
да я мразиш, да искаш да я изтръгнеш, да
я стъпчеш и да я стопиш. Така в крана
сметка избрах един малък ковчег, прост,
нелакиран, без възглавница и без дръжки.
Мислих, че в крайна сметка бихме могли
да го носим и на рамене.
Но тъй като на погребението
присъстваха само трима души, от тях две
жени, го влачихме.
Баща ми гледаше с
кръстосан поглед.
Ако си спомням добре и
този поглед бе сред причините да се
ядосам толкова много онзи петъчен
следобед, когато след като се показа
безразличен към последната ми рисунка,
беше на едно влакче, баща ми заяви, че
нямам никакъв талант и се опита да ме
накара да разбера какво е талантът.
Работа. Призвание. Отдаденост. Знаеш
какво е признание? – попита. И ми показа
своя сребърен медал с държавния герб,
връчен за „изключителни заслуги за
опазването на обществения и държавен
ред.” След това ми пусна една магнетофонна
лента. Лентата беше Агфа. Чух женски
глас, който молеше за вода. След няколко
секунди тишина различих същия глас, но
сега сякаш по-поетичен. Може би никой
не й беше дал вода. Какво бяха направили
на жената онези там не бе записано.
Погледнах баща ми с едното око. За
опазване на държавния ред, повтори,
докато оправяше пердето, което по неясна
причина се вееше. После ми обясни, че от
осемнадесет години работи една почти
музикална професия, но това не е чиста
музика, тъй като само с подобна професия
можеш да чуваш всяка седмица как някой
моли за вода с изгорели очи или крещи в
си бемол като в сонатата от Шопен, която
толкова много обичаше да слуша, докато
спокойно похапваше фрикасе със захар,
и приключи тирадата с око, залепено за
шпионката, със заключението, че е мъдър.
Попитах го защо. Не успя да отговори,
най-вече защото минаваше една госпожа
с шапка. След като направих пауза заради
госпожата, го помолих да изпее един си
бемол. И това не успя. Така че го ударих
с чука само веднъж. Имаше много мека
глава.
