В онези времена дните бяха дълги, съблекли сякаш завинаги мрака, прашни и тъжни. Отнякъде Той с безкраен поглед, заобиколен от ангели, забавяше походката ни и ни караше да си починем. Накрая слюнката ни стана като пухкава вата, а думите ни се изпариха. Вървяхме мълчаливо в индийска нишка, а слънцето, полегнало на една страна, окървавяваше полето. Въпреки тежестта на оръжията, се опитвахме да вървим изправени.
Като неизтощима бойна машина Арменеца забърза крачки към зеленикавата вода на онова вонящо тресавище. В прашния въздух, Йоан го следваше плътно като сянка. Слабата светлина се процеждаше между тях и ги отдалечаваше.
- Ще спрем тук, бре, да си кажем молитвите, каза Арменеца.
- Аз ще кажа азбуката! – каза Йоан с апатичен поглед, защото, както можете да прочетете в мистичната литература, азбуката съдържа всички молитви и дори общуването с ангелите.
- Да, бре, каза Арменеца, докато вадеше прашното си оръжие – и Филандер фон Ситевалд правеше така, а един шваба или холандец, вече не си спомням точно, продължи, гледайки купчината железа, която току-що бе съблякъл, Николаус Грудиус, който завършваше писмата си с приятната формула: „Със здраве, благородни господине, очаквай скоро положителен отговор”, казваше, че е добре човек да не се оставя да бъде натъжен от незнанието.
И като каза това, Арменеца се показа гол на погледа на Йоан, а Йоан, мрачният географ – също. В краката им лежаха две огромни купчини желязо, победени от белите им, съсухрени тела.
- Гален, каза Йоан, препоръчва сярна баня след поражение на война.
- И не само това! – каза един дребен антиквар в чифутски дрехи, появил се незнайно откъде. Носеше под мишница връзка с книги, която развърза пред тях. Купете, господа, каза и отстъпи крачка назад.
Десет книги се разтвориха на земята в следния ред: Catalogus plantorum sicularum, Mundus Subteraneus на Кирхер, Декарт: Les Passions de l’âme, Д’Индажин: Chiromance et Physiognomie, излязла в Руан, една неозаглавена творба на Псевдо-Аристотел, Енцелий: De re Metalica, Hieroglyphica, фалшив превод от египетски, Пелегрини: Del concetto poetico, в окаяно състояние, Олах: Procesus Universalis, както й Комений с творба, наречена Pampaedia.
- Тези книги, каза Йоан, докато ги гледаше, ми напомнят за добрите времена, когато ги четях.
- Купете, господа, каза отново антикварят Херцог и отново и отново ще имате мирни времена.
Слънцето блестеше косо, червено и тъжно като бисерен глобус с периферното си зрение виждаха как въздухът безмълвно трепери.
- Сигурно така изглежда и Антиземята, каза Йоан, като гледаше слънцето, а светлината на пурпурния воал го натъжаваше, обгръщайки погледа му като тежка мантия.
Приличаха тогава на двама императори и тъжни, и голи и безмилостни. Отправиха се горди към водата и закрачиха в зеленикавата й паяжина.
- Топла е като чай, бре, каза Арменеца и почувства как кракът му потъва в тинята като в пух. Стана му приятно от това гъделичкане и от гъделичкането на водата върху изтощеното му тяло. И скоро се виждаха само главите им, сякаш положени в сапфирен поднос в едно безмълвно и безкрайно очакване.
Антикварят Херцог дойде до ръба на водата и започна да чете от книга, наречена „Пампедия” и по-точно от главата Пандидаскалия, където се казва:
„Но какво всъщност е един пандидаскал? Това е познавач на Пампедията.”
И по-нататък:
„За да бъде пандидаскалът наистина онова, което трябва да бъде, е нужно да постави тройна цел на дидактиката си: универсалност, простота, спонтанност”.
Четеше им с удоволствие и интонация и ги радваше безмерно, тъй като по онова време и двамата мислеха по този начин.
После говориха за къпалнята Витезда край Овчата порта в Йерусалим, където от време на време един ангел предизвиква вълни, които изцеряват онези, които побързат да влязат във водата. И за чакащия от тридесет и осем годни, излекуван от Христос.
След това Йоан си спомни случка, която беше преживял, и започна да разказва:
1. Разказ за Какодемонът на Кантемир
През 1800 година се намерих с малко пари и реших да попътувам. Обаче не за да науча нещо, което не знаех, а тъй като току-що бях прекарал тежка болест и тялото и духът ми бяха отслабени. Купих една Библия и си направих вързопче с малкото неща, които имах и една топла и ясна утрин тръгнах на път. Беше в началото на красива есен – идеално време за пътуване.
Не подбрах специален път и дори сега не бих могъл да кажа през коя порта излязох от Букурещ, толкова малко ме интересуваше това. Бях страшно щастлив, че тръгвам, както и че не оставям никаква грижа зад гърба си и че никаква грижа не ме очаква по пътя, по който поемах. По някое време отчупих по-дебела пръчка, която използвах за тояга и която ми беше другар в пътя. Първият ден от пътуването изтече тихо, обагрен в златистата светлина на тази есен. Имах комат хляб, а край пътя растяха необрулени сливи, така че не трябваше да спирам, за да ям. Никога не съм си представял, че хлябът и сливите могат да бъдат толкова богата трапеза. Привечер се приютих в една купа сено и в края на този ден отворих библията и прочетох тези думи:
„Господи, сърцето ми не се е гордяло,
очите ми не са се високо дигали,
и аз не съм се занимавал с велики
и непостижими за мен работи.
Не смирявах ли и не успокоявах ли душата си
като дете, отбито от майчини гърди?
Душата ми беше в мене като дете от гърди отбито.
Нека се уповава Израил на Господа
отсега и довека.”
и велико спокойствие се спусна върху мен заедно с мрака. А над мен и над полето звездният покров бе благ, изпълнен с някакъв тайнствен и прещастлив смисъл. След известно време заспах. Не знам колко съм спал, нито колко беше часът, когато се събудих премръзнал. Луна като дебел червей се извисяваше на небето онази нощ. Мъчеше ме студ и жажда. Надигнах се и се огледах наоколо. Беше нощ, тъмна като в рог, в която се бях приютил незнайно къде. И пак и пак всичко стана отново и тъмно, и студено, и безкрайно, нищо не можеше да ми вдъхне надежда. Някъде самотните дървета, сливите, се отърсваха от подовете си и желаеха това. Откъм огъня какодемонтът на Кантемир ми извика:
- Ела, бре, да се стоплиш и да си правим мухабет.
Беше стар и сприхав какодемон. Въртеше опашка около тялото си и гледаше огъня.
- Не сме на кеф!
Едва тогава се събудих наистина и като прогнил кътник, който вече не боли, бях и немощен, и смъртен през онази нощ. Слязох от купата, на която бях полегнал и отидох до огъня. Какодемонът на Кантемир имаше мях с черно вино, от който пихме в мълчание, подавайки си го един на друг. С крайчеца на очите скришом изучавах събеседника. Лицето му приличаше на изсъхнала слива, но с друг цвят, сякаш бе смесено жълто с шафран, охра и малко турско синьо. През цялото време ме наблюдаваше с едно око, а с другото гледаше към съзвездието Касиопея, което току-що се бе появило на небето. Дрехите му бяха окъсани и зелени. Какодемоните винаги са предпочитали зеления цвят, не знам защо. Ноктите му бяха дълги и доста мръсни, а на пръстите си носеше много пръстени от бронз и мед. Събу си обувките, обикновени потури и дълго време се възхищавах на копитата му. Опашката, както вече казах, я въртеше около тялото си. Стоплих се, започна да не ми пука, мълчах. И той не изглеждаше като да му е до приказки и все пак каза:
- Нямаш ли случайно малко тютюнец?
Извадих си кесийката с тютюн и му я подадох. Взе я и не знам какво направи с нея, но повече не я видях. Не се осмелявах да му я поискам, така че известно време се преструвах, че никога не съм имал кесийка, при все че мислех само за нея и за нищо друго. Преглътнах загубата и пак отпих от мяха. Огънят бе станал малък, когато казах:
Престори се, че не ме чува, затова повторих, като го гледах право в очите, въпреки че това неистово уморяваше очните ми мускули, разкрачих очите си още повече и казах:
Не е лошо виното! – фиксирах го обаче със спокоен глас.
Засмя се, показвайки останките от зъбите си и едно магаре, дошло от някъде, също се смя, показвайки огромните си смешни кътници.
Големи жълти тютюневи листа започнаха да падат от небето върху огъня. Ароматът им се разнесе над земята, сладникав и кисел, обгърна ни. По някое време звездите започнаха да залязват, студен вятър духаше раменете ни, вкочанихме се. Пак отпих от онзи мях и ми дойде настроение за приказки. Казах:
- В този час Одисей тъкмо убива ухажорите, онези огромни и алчни принцове.
Смя се под мустак и извади часовник с една стрелка – онази, показваща часовете – и без стъкло, долепи си го до ухото и слуша известно време, не се чуваше нищо, разтърси го, но пак нищо не се чуваше, погнусен, хвърли часовника в огъня, каза:
- Да!
И часовникът направи черно петно, докато тиктакаше, а дългата му и черна стрелка показваше три часа.
Взе го от огъня и си го прибра в джоба.
- Замръзнал ще да е! – каза. Да току-що е убил онези огромни и алчни ухажори! – каза и се обърна на една страна.
Извади отнякъде клечка за зъби и започна да почиства остатъците от зъбите си. С плясък на тежки крила пристигнаха две кресла. Какодемонът се изправи и ме покани да седна в едното, седнах, после седна и той. Като двама царе, властващи над полето.
- По това време някъде, каза, са убити ухажорите.
Приятен полъх се спусна над нас в двата позлатени трона и неспокойни мисли ни измъчваха.
2. Историята с ухажорите, разказана от какодемона
Ухажорите са вредни животни, каза какодемонът, а златната му клечка за зъби блестеше на лунната светлина, стоеше в креслото си неподвижно, те са очарователни, шербетчии на вид, а като се движат се извиват като змии, каза, много са сладки, каза. Няма турска баня, в която да не ги срещнеш, играят на зарове на стълбите откъм водата, спъваш се в тях, казваш пардон, както приляга на един възпитан господин, въобще не се впечатляват, занимават се само със себе си. Протягаш крак и драскаш с нокътя на големия пръст по гърба на един от тях, добре намазан с тези проклети ароматни масла, за да привлечеш вниманието, водата се вълнува леко мръсна и привличаща. Драскаш така известно време, но е като да драскаш стената на църква с дебела мазилка.
Един ден тъкмо беше станало един часа след пладне, облизвах се за един шербет и студена водица, почти бях умрял от глад, докато ходех из махалите с тази ленива мисъл в главата и с цяла тайфа деца след мен.
- Това е самият дявол! – каза ханджията, като ме разгледа внимателно, но беше толкова горещо, че не му пукаше какво говори, а и на мене.
Бях облечен по западната мода и това до известна степен ми помагаше, тъй като можех да си правя вятър с капелата, но това не беше достатъчно, беше една страшно лепкава жега, светлината се стичаше върху света като халва и той ставаше лепкав. Не знам какво ми стана и кихнах и от тази кихавица се проби една дупка в жегата, а от дупката се появи един наконтен зиморничав грък, който ме покани точно на онова, което желаех най-много – шербет и турска баня. Два бодливи и дребни салкъма раздраха дрехите ми, отчупих един кол и сръчках моя грък, който послушно ускори крачка. Пътят се извиваше до безкрай сред изпепелени дървета и червеникави църкви, и вонящи блата, застинали с водорасли и жабуняк. Кой знае къде отивахме и откъде идвахме. Часовниковата кула биеше насред града, оповестявайки западния час. Изведнъж стана четири часа и слънцето застана над нас, малко на една страна, показвайки ни действителния час. Пустошта и полето останаха зад нас, дебели и мазни господа ни канеха в кафенетата, обгръщаха ни сладки аромати, безцелни алкохоли, огромни желания кръжаха над нас и ни побеждаваха. Следвах гърка по тесни и прашни улици.
- Ей сега пристигаме! – каза той с победоносен блясък в очите.
Изпърво забелязахме парата на турската баня, присвих очи и видях леко изкривената табела, написана с червено и зеленикаво: „Турска баня”, а на единия край нарисуван потен дебелак, гледащ към нас с жълт, щастлив поглед. Приближих се, колкото успях и одрасках с нокът този жълт поглед, проучвайки го. Дебелакът отвори уста и рече:
- Добре дошли! – и като каза това, устата му се превърна на око, което ни гледаше медено.
- Да влизаме! – каза гъркът и студена пот обля тялото ми.
Отнякъде слънцето стана малко като глава на мъртво дете. Дебелакът се засмя от стената като да му се ядеше пилаф и облизвайки се каза:
- Добре дошли!
Като блестеше накриво, табелата се наклони към нас и червени, и зеленикави, буквите се стопиха в мисълта ми, събирайки се: „Турска баня”. Дебелакът Трималхион поклати глава в знак на съгласие и пред нас се отвори една ленива врата. Стъпвахме по изумрудени плочки в прохладен и вечен полумрак. Тънък и ароматен дим ни обгръщаше и един човек с наргиле каза, докато седеше по турски и мързеливо пушеше:
- Аз съм собственикът!
Зарадван, че той е собственикът казах:
- Радвам се!
Някъде в далечината се чуваше шумоленето на водата. Моят грък изчезна кой знае къде, вече не ми пукаше за нищо, когато казах:
- Бих искал да се изкъпя!
Погледна ме учудено, изправи се слаб и висок и със слаб глас каза:
- Така да бъде! – и плесна с ръце, след което дойдоха двама здравеняци, хванаха ме под мишниците и започнаха да ме тикат. Когато стигнахме до водата, ме бутнаха и паднах във водата като в каца. Единият ми хвърли една зле подвързана книга с думите:
- Чети да ти минава времето.
Книгата се носеше отворена по водата, придърпах я към себе си и прочетох:
„Също той изтреби от земята останалите мъжеложци, които бяха останали от времето на баща му Аса”.
И по-нататък:
„Служи на Ваала и му се поклони, и разгневи Господа Израилевия Бог според всичко, което бе вършил баща му”. Тези думи подействаха като елексир на душата ми и тогава книгата падна на дъното и повече не се видя. Щастлив от прочетеното, се разходих напред-назад из водата, която бе ту топла, ту студена и там, където бе по-топла се изтегнах на стълбите и се опитах да подремна. Когато се събудих, бе доста шумно, но звуците не можеха да се определят, над нас се разстилаше приятен сумрак, а плискането на водата ми спомни какво се е случило и къде сме. Един блед дебеланко се мотаеше около мен и дори се излегна край мен, като видя опашката ми, се зарадва като глупак и не откъсваше поглед от нея, после рече:
- Мога ли да я пипна?- и дори протегна една ръка като тиквичка и се опита да докосне опашката ми. Бели петна, светлите тела се носеха край мен, смееха се безцелно, зеленикави и луди. Моят дебеланко пъшкаше сякаш бе погълнал твърде голямо парче от любимо ястие и каза:
Стой, бре, че не ще да е човешка смърт!
Изправих се и размахах опашка под носа му, но явно това страшно му хареса, тъй като от бял стана червен и измуча като прободено теле. Суматохата край мен се усили и тогава с един скок се издигнах над тях, покривът се отвори пред мен и скоро бях сред праха в средата на пътя, а от мен се стичаше вода, която се събираше около мен все повече и все по-зловонна, докато край мен се образува огромно блато, което започна сънливо да ме поглъща.
3. Кавгата на пандидаскалите
Една сутрин като от алкохол ни обгърна накрая, бледи и високи стояхме в нашите кресла, несломими. Мъглата и нощният хлад се събираха в орбитите на очите ни, без неизпълнени желания по онова време бяхме в полето. Прохладни и естествени птици, мислите ни вече не ни заобикаляха сънливо. Едно синкаво небе бе паднало над нас, в друг свят, в друг живот, в други преживявания.
Пред погледа ни буржоата се събираха червеникави. Крачехме по тесни улици, злояди кучета ни гледаха лошо, не им обръщахме внимание, вървяхме и тикахме хората по-нататък. Подобни на гърди, безцелни кули ни срещаха от небето. Техните часовници изведнъж започнаха да удрят един вечен час:
Часът настана! – каза какодемонът – Да вървим!
Тръгнах след него и след малко се озовах на един кръгъл площад с много фонтани, приютили дракони и химери. На една огромна сграда, подобна на кметство, се вееха многоцветни знамена. Заобиколихме един фонтан, за да стигнем до онази сграда. Никой не ни посрещна, но на какодемона изглежда не му пукаше от това.
Когато пристигнахме, конгресът на пандидаскалите вече беше започнал. На трибуната един ръмжеше нещо през фуния, а старите господа го слушаха с помощта на рогове, които накланяха, следвайки движенията му. Какодемонът на Кантемир ме дръпна след себе си и седнахме на масата на президиума, където четири какодемона с кисели гримаси ръководеха заседанието. Направих колкото е възможно по-кисела физиономия и започнах да слушам.
Онзи с фунията продължаваше да ръмжи нещо непонятно за моята глава, но тъй като изглежда, че всички го слушаха, се опитах и аз, но дълго време не успявах. По-скоро бях омагьосан от движението на роговете в залата. По едно време като през мъгла започнах да разбирам. Ставаше въпрос за фасула, който гърците наричат киамос и който Питагор отказва да яде. Колко мразеше Питагор готвачите, ловците, впрегатния вол и овните.
Една част от пандидаскалите оставиха роговете си и започнаха да ръкопляскат, другите гледаха мрачно. Щом утихнаха аплодисментите, един стар пандидаскал, на когото лигите му течаха от краищата на устатата, поиска думата и какодемоните от президиума му я дадоха. Дойде на трибуната, извади от някъде една порцеланова протеза и тактично си я сложи в устата. След като я сложи, пи вода от каната и започна така:
- Питагор първо е бил Аиталидес, син на Хермес, след това е бил Ебфорбос, после е бил Хермотимос, после Пирхос, рибар от Делос, и едва накрая, след всичко това, е бил Питагор. Тук се задави и дълго не успя да продължи заради кашлицата, но кашляше толкова добре, че всички помислиха, че продължава да говори и кимаха одобрително с глава, а когато спря да кашля ръкопляскаха, но този път другата половина от пандидаскалите. Не завърши както си мислех, защото каза:
- И сега да видим какво е казал за това Ямбликос.
И започна да описва пиршеството, дадено от Пирхос, рибаря от Делос, по случай сватбата на втората му дъщеря с някой си Бронтинус, доверен човек на тиранина Поликрат, в годна с изобилна реколта от фасул киамос.
Докато говореше старият пандидаскал, изведнъж зимата дойде при нас, с трясък прозорците се отвориха весело и снегът връхлетя при нас, мразът пълнеше погледа ни. Тежки преспи затрупаха площада и една вечна светлина се процеждаше от небето отново и отново. Невъзмутим пандидаскалът каза:
- Но какво е фасулът, който гърците наричат киамос?
Плесна с ръце и двама сервитьори донесоха огромна димяща тенджера и черпак и ги поставиха отпред. Пъхна черпака в тенджерата, облиза се шумно и след това започна да яде, без да му пука от нищо.
Между две хапки каза:
-Божествено е!
Пандидаскалите от неговия лагер му ръкопляскаха щастливи. Хулпав, онзи от трибуната, бързо приключи със съдържанието на тенджерата, оригна се доволно и после каза:
- Така правел и Питагор.
Един пандидаскал остави рога, с който слушаше, дойде до трибуната и се представи като лекар. Извади си слушалката и я постави на корема на онзи, който бе изял фасула киамос и дълго време стоя така и слуша какво се случва в търбуха му. После му измери пулса, разгледа му езика, който той послушно изплези колкото можа и накрая го обяви за напълно здрав. Избухнаха аплодисменти и победените пандидаскали напуснаха залата мрачни.
4. Банкетът на пандидаскалите
Банкетът на пандидаскалите започна към осем часа в салоните на кметството. Някой спря студа и сега площадът с фонтаните бе осветен от хиляди факли. Химерите от фонтаните започнаха грациозен танц, разбивайки снега като в спектакъл с фойерверки и запяха песен в чест на пандидаскалите победители.
Стотици многоцветни каляски докарваха пандидаскалите от местата, където са пожелали да бъдат до началото на пиршеството и ги оставяха пред мраморните стълби на кметството, които двама прислужници в ливреи метяха непрекъснато от снега, разпръскван от колелата на каляските. Множество любопитни граждани се бяха събрали на площада и от горещите им въздишки снегът започна да се топи и да се образуват малки сребърни локвички. Гостите пристигаха непрестанно, а когато дойдоха какодемоните, ръководили конгреса, множеството ги разпозна и започна да вика ура и да ръкопляска. Те махаха с опашки в израз на удовлетворение, докато стражарите им пробиваха път с помощта на къси и жилави бичове. Един полуофициален художник бързо започна да рисува с перо картина, на която лесно се разпознаваха кметството и четиримата какодемони, размахващи опашки. Беше награден с орден Сребърен пандидаскал и обявен за Кавалер на града. В негова чест химерите изпяха кратък химн за прослава, после бе оставен на волята на Бога.
